Friday 16 January 2009

Има ли бъдеще българската музика? (Част I)

Има една песен на АББА „Thank You for the Music”, в която се изказва благодарност на музиката, която влияе на живота по един особен и неповторим начин и прави сивото и баналното по-лесно поносимо и приемливо. Ще пропусна впусканията в това колко важна за мен е музиката и как ми се отразява, но несъмнено се имам за нейн ценител и обожател. Аз за самата музика притеснения нямам, нейната едничка цел е да задоволява актуалните потребности на хората и за да изчезне като социално явление или трябва да се избием до крак или в света да настане световен ред забраняващ музиката под каквато и да е форма (въпреки, че и тогава ще се намерят музиканти по душа и почитатели по сърце). Моите притеснения са за музикалната обстановка в България. Разбира се, най-лесно е да се каже: Това да са ни кахърите! НО, музиката не е чак толкова безобидна и развлекателна. Напротив! Музиката е изключително влиятелна и силна и не случайно в хода на историята много музиканти, групи, дори цели стилове музика са били забранявани от едни или други идеологии, управления и прочее. Това, което развлича хората, същевременно обогатява и техният емоционален свят, дава отговори на житейски въпроси и придава колорит на съществуването. Аз не мога да си представя свят, в който няма музика...съдба изпълнена от вакуума на тишината...звучи ужасяващо. Българската музика не е застрашена от затриване, но значителна част от нея е на доизживяване.

Демокрацията е нещо прекрасно...на пръв поглед. Тя не е панацея, нито пък универсална, но определено е тази, която дава свобода на музикалното изразяване под каквато и да е форма. През първите десет години на демократична България българите бързо попихме световния опит, без много да се замисляме смело започнахме да създаваме собствена музикална сцена, която е политически независима. Появиха се множество групи и изпълнители, развиваха се нови за страната стилове, провеждаше се динамична музикална революция. Музиката от преди 1989 продължаваше да бъде актуална, да бъде обичана и уважавана и музикантите открито да споделят вдъхновението, което са черпили от пред-демократичната музика. Същите тези музиканти също така не скриваха и очарованието си от безграничното световно море на музиката, грабеха от този извор с пълни шепи, които изливаха в жадната ни за разнообразие земя. Създадоха се десетки звукозаписни компании по западен тип, които ковяха основите на една силна българска музика. В края на 90те нашата музика вече разполагаше с множество утвърдили се изпълнители, банди и формации, които даваха живот на родната музикална сцена. Всичко идеално до един момент, в които българската музика се пречупи. Възходът й беше прекъснат още във фаза юноша. В началото на 21 век се оказа, че родната сцена е всичко друго, но не и актуална и търсена. Покрай главозамайването от успехите и множеството участия музикантите бяха забравили за кого работят и какъв е основният смисъл на музиката. Изведнъж българското музикално творчество се беше превърнало в елитарно явление, което дори самите му създатели все по-трудно разбираха. И докато поп музиката ни се чудеше на коя кълка да полегне, друг жанр музика се възползва от затишието. Дойде златното време на поп-фолка, който до този момент беше музиката на шофьорите, мутрите и силиконовите издънки и беше познат под унизителното наименование чалга. Впрочем в думата чалга няма нищо обидно, имайки предвид, че идва от турската дума çalgı, която означава музика, свирня. Обидното в тази музика беше нейното естество. Това беше музиката, която откровенно залагаше на пошлото, първичното и примамливото за окото. Тя се изгради като музика, в която по-важно е гледането, отколкото слушането. Но докато чалгата беше приемана като декадентска музика, тя бавно се развиваше, привличаше все повече последователи, създаваше звезди като за параметрите на страна като България. Създаваха се силни музикални компании, чиято основна тактика беше да бълват безкрайно много изпълнители и на принципа на конкуренцията да запазят най-успешните. Оказа се, че продуцентите на поп-фолк са всичко друго, но не и глупави. Използваха момента, в който българската музикална сцена беше в пълен застой и с гръм и трясък наложиха имена, които до този момент бяха основно популярни по кръчмите и местните радиа. Изведнъж чалгата се оказа в ролята на основната музика в България, а бгпопът в ролята на поддържаща алтернативна сцена. В периода 2000 – 2003 българската поп музика все още правеше отчаяни опити да се задържи над повърхността, но неуредиците между музиканти и издатели, отслабения интерес към този тип музика и рязкото навлизане на интернет в дома на редовия български слушател сложиха край на множество кариери и доведоха до фалита на почти всички музикални издатели. Тези, които не бяха посечени престанаха да продуцират и останаха само представители на международни лейбъли. Всички извън поп-фолка бяха поставени в позицията на самопродуциращи се музиканти, които трябва да ходят да се молят на различни спонсори, за да съберат някой друг лев за иначе скъпият процес по създаване на една песен, а да не споменавам албум. Вярно, че още през 90те в много клипове можеха да се видят като продуценти производители на храни и напитки, хотели и ресторанти, а някои стигаха дори до казина и клубове. Но през новото десетилетия това не бяха отделни явления, а масова практика. Горделивите до вчера поп музиканти се молеха на пивовари и и кръчмари да им окажат подкрепа в замяна на съвсем открита на различни продукти. Бяха нужни около 4-5 години за някои музиканти да се окопитят, да съберат пари и да започнат да се изживяват като продуценти на други закъсали колеги.

No comments: