Моят топ 10 най-слаби албуми за 2008

Освен добри албуми през 2008 излязоха и доста музикални бози. Някои издания бяха отбий номера, а другите като цопване в прясната кал. Едни дебютираха и бързо се взеха насериозно, други отдавна се борят да се задържат на звездния небосклон. Трети пуснаха албум-залъгалка, за да не си губят времето по студиата. В крайна сметка за сетен път се оказа, че това да си изключително добър музикант не винаги е гаранция, че това, което пускаш си заслужава. Е, всеки си има своите падения, въпреки че за някои имам съмнения, че някога са имали възход или изобщо ще проимат. Доста албуми минаха през ушите ми през тази година, но само някои успяха да ме ужасят до толкова, че без много да се замислям да си ги впиша в позорния списък. В никакъв случай не се ограничавам с този топ 10 и да отсека, че това са наистина най-най-слабите албуми за 2008. Нямам физическата възможност да чувам всичко, което се пръква на този свят и затова съм отбрал само от това, което аз лично съм слушал. Искрено съжалявам да включа някои свои лични любимци, но не всичко е любов и сляпо прекланяне пред творчеството им. На тях им пожелавам да се постараят повече със следващата си продукция, а на други по-скоро да приключат с разходките си из музиката и да се отдадат на други хобита.

10. Enya - And Winter Came...

Още едно необяснимо издание от ню-ейдж средите. Еня, която се слави с мудната си продуктивност, но за сметка на това висококачествена продукция този път се е полакомила да пусне Коледен албум. Нищо лошо, ако си Кристина Агилера или Бионсе, но най-голямото име в ню-ейдж музиката с продажби от 45 милиона копия и втората най-известна ирландска музикална личност (само след U2) не може да си позволи да пуска албумчета за утеха. Предполагам, че трябва да се благодаря, че се е постарала цял нов албум да пусне, но от друга страна някак си ме смъдва в сърцето да слушам някакви скучновати кавъри на коледни песни все едно не е можела да седне собствена продукция да запише. Дано следващият й албум не е озаглавен "Easter Is Here..."(Великден е тук)!

9. Era - Reborn

Прераждането на френската ню-ейдж формация водена от Ерик Леви е по-скоро спонтанен музикален аборт, отколкото триумфалното завръщане на създателите на "Ameno". По някакви неясни причини групата се е пренасочила към доста по-поп звученето, правейки някакви неясни опити да използва старото си звучене в по-достъпен за масата формат. Е, получило се е голямо мазало. Изгубила се е цялата магия, която беше създавана с всеки следващ албум. Това, което Ера предлагат е нещо, което да слушаш в колата и когато слезеш дори да не се сещаш кой диск досега се е въртял.

8. Dido - Safe Trip Home

Какво се е случило с прекрасната Дайдо Армстронг? Какво я е избило да се изживява като алтърнатив-псевдо кънтри певица и да реди баналните балади една след друга. След невероятно добрите "No Angel" и "Life For Rent" всички очаквахме Дайдо да надмине себе си и да предложи едно лирично пътешествие към дома на музиката. Вместо това получаваме отегчителен круиз към нищото. Трудно може нещо да хване ухото, едно, че песните са блудкави, друго, че и самата Дайдо не се е презорила кой знае колко.

7. Katy Perry - One Of the Boys

Предполагаемо 2008 беше годината, в която изгря щастливата звезда на младата и напориста американка Кейти Пери. Два изключително успешни сингъла и цял албум зад гърба й. Всичката работа хубава докато не си пуснеш албума и след едно обстойно прослушване не осъзнаеш, че единствените песни, които наистина стават са двата сингъла "I Kissed a Girl" и "Hot n Cold". Казвайки, че стават изобщо не си представям, че ще останат в музикалната история. Текстовете са глуповати, мелодиите като от второкласен американски тинейджърски сериал, а самата сама не може да се намери нито стилово, нито визуално.

6. Lady GaGa - The Fame

Още една новоизгряла старлетка дошла в музикалната индустрия с гръм и трясък, но съдейки по творчеството й май ще излезе през вратичката за кучето. Госпожица Джоан Джерманота добре се е ориентирала с пускането на синглите и човек лесно може да се подлъжи, че албумът й "The Fame" е наистина добър, но истината е по-скоро тъжна. Докат слушах този албум имах чувството, че Мадам ГаГа е израстнала в изключително заможно семейство, в което всичко са й угаждали. Просто няма друг начин да си обясня дразнещото много препратки към популярността, парите и хайлайф животът. Силно се надявам момиченцата, които слушат този албум да не го приемат насериозно, защото почнат ли да се забравят ще завършат като Мадмоазел ГаГа - орисувани и кълчещи се в безвкусни парцалки. Тук е редно да спомена, че гласовата и визуалната й прилика с Кристина Агилера може да й изиграе доста лош номер, имайки предвид колко хора без да се заинтеросоват си мислят, че "Poker Face" и "Let's Dance" са на кака им Криса.

5. Scarlett Johansson - Anywhere I Lay My Head

Понякога от посредствени актриси излиза добри певици, друг път от слаби певици излиза чудесни актриси, но в случая на Скарлет Йохансон се е получило нещо средно. Лично аз никога не съм я възприемал като кой знае каква актриса, но когато се напъна да пее, че чак и албум да издава се оказва, че попрището на певица не е точно за нея. Едно, че по необясними причини е направила цяла тава с кавъри на Том Уейтс, друго, че дори рамото й дадено от Дейвид Бауи не е успяло да спаси албума от посредствеността. Човек само може да се чуди дали не са й стигали хоноратите от филмите, че чак и в музиката се напъна.

4. Madonna - Hard Candy

Ужас и покруса! Мадона се продаде тотално! И то не на кого да е, а на Тимбаленд и Джъстин Тимбърлейк. Това, което се е получило е нещо с неясна форма и още по-озадачаваща стилова принадлежност. Разбирам, че Мадя се старае да се хареса на масовия американски слушател, но чак толкова черен звук ли трябваше да докара? Не вярвам, че някога ще си обясня налието на "Hard Candy" и прилежащите му сингли. Тъжното е, че след убийствен албум като Confessions On A Dance Floor Мадона пуска нещо, в което тук-таме да се намерят 1-2 свестни песни. Всичко останало е като бонус тракове от издание на Хилъри Дъф.

3. Britney Spears - Circus

Ако не за друго то откъм отличен избор за заглавие Бритни трябва да получи златен медал. Видимо след като животът й се превърна в цирк, реши и музиката си да я обърне на арена на позора. Доста бързо изцвъканият "Circus" беше обещаното отмъщение на Спиърс на всички хора, които са превърнали личния й живот в кошмар, хранещ таблоидите всеки ден. Девойката обещаваше по стотиците интервюта, които даваше, че ще срази конкуренцията и ще направи триумфално завръщане на сцената. Чудно за какво завръщане бълнува, имайки предвид, че "Blackout" излезе преди година и пожъна приемлив успех. Но на Бритни й се стори малко и тя побърза да се понапъне за още един албум. Мила Бри, да не беше бързала и да не се беше заканвала толкова много най-добре!

2. P!nk - Funhouse

Имало едно време една Алиша Мур, коят била толкова щура, че се кръстила P!nk и почнала да прави музика от сърце. С времето Алиша започнала да се изчерпва и да буксува. Пуснала един що-годе приличен албум"I'm Not Dead", за да не си помислим, че се е затрила, но в последствие май по-добре да не ни го беше напомняла. През 2008 Пинк отново изгря с петия си студиен албум Funhouse, който по някаква ирония на съдбата е всичко друго, но не и забавен. Не само, че не е весел, а дори е доста тъпичък и скучноват. Освен, че няма нищо забележително в него през цялото време Пинк се грачи за неуспешния си брак и колко е доволно от това, че пак е сама. Хубаво бе, душицо, но 1-2 песни са ни достатъни, за да се уверим в това, а ти цял албум издаде по този повод. Тъжно е да гледаш как едно весело и жизнерадостно момиче се излага с такива ала-баладични бози, в които търси себе. Алиша, нялагай си парцалките, че днеска както си рок-звезда, утре ще станеш продавачка в Уол-Март.


1. Pussycat Dolls - Doll Domination

Какво става когато няколко стриптизьорки псевдо-танцьорки се съберат и почнат да пея? Прекрасна гледка за очите би бил най-уместният отговор, с едничкото допълнението - пълен терор за ухото. Разгологъзените куклички начело с Никол Шерцингер се главозамаяха след успеха на едноименния им първи албум и решиха да ни накажат с още един. Добрата новина е, че все така само Никол пее, а другите се кълчат и отварят в синхрон устенцата си все едно наистина припяват. Лошата новина е, че песните са лигави като азиатско мъчение, а текстовете вредят на умственото равнище. Най-неприятното е, че най-вероятно тази излагация ще си има продължение.

Моят топ 10 албуми за 2008

10. Cansei de Ser Sexy - Donkey

На първо слушане не кой знае какво завръщане след изключително успешния международен дебют на бразилците преди две години. След повторно слушане и съсредоточаване започват да изникват добрите парчета и след още 1-2 прослушвания се оказва, че "Donkey" е истински купон, но с по-малко синтпоп примеси и повече китари. Вокалистката Lovefoxxx е все така щура, но пък звученето е пипнато доста по-добре и определено албумът е по-стегнат и качествен като стил от предния леко разхвърлян и стрелящ на посоки електророк албум "Cansei de Ser Sexy".

Задължително чуй: "Left Behind", "Rat Is Dead (Rage)" и "How I Became Paranoid".

9. Ladytron - Velocifero

Четвъртият студиен албум на българко-английската електроклаш група Ladytron. Звучи добре, но със сигурност не отлично. На моменти песните са скучни, дори изморяващи, но добрите попадения спасяват Velocifero от провал. Добрата новина е, че има цели две песни на български, а лошата, че има един дълъг и протяжен дует. Едната българска песен е един доста интересен кавър на "Клетва" на Щурците. Разбира се, всичко се преживява и силно се надявам това да е само период и Мира Аройо и компания да не се оставят на течението.

Задължително чуй: "Black Cat", "Season of Illusions", They Gave You A Heart, They Gave You A Name" и "Kletva".

8. Robots in Disguise - We're In the Music Biz

Ако, някой се е съмнявал, че Сю и Дий не могат да се забавляват значи все още не е чул третата им поред тава. Определено мацките от Ливърпул доказват защо са в музикалния бизнес и че изобщо не се вземат насериозно. Албумът е хаотичен, без ясна концепция. Редуват се бързи с по-бавни, без да се изневеря на електронниката.

Задължително чуй: The Sex Has Made Me Stupid, I Don't Have A God, I Live in Berlin и "Can't Stop Getting Wasted".

7. Janet Jackson - Discipline

Последните години като че ли някак си бяха прокълнати за Дамита Джо, след три албума и почти никакви особени успехи тя смени звукозаписната си компания, напълнява и отслабва като на йо-йо и беше тотално игнорирана от медиите след издънката й по време на финала на Суперкупата, когато се показа едната й гърда. До известна степен нещастията продължават дори и сега след като дори "Discipline" не успя да я върне в музикалните висини. А, албумът наистина си заслужава. Изключвайки множеството безмислени интерлюдии, запазена марка за Джанет, голяма част от песните са потенциални хитове. За съжаление си останаха само потенциални, защото промоцията по албума бързо приключи след като новият й издател реши, че няма смисъл да налива повече пари по мис Джаксън.

Задължително чуй: "Feedback", "2nite", "Rock With You" и "So Much Betta"

6. Alanis Morissette - Flavors of Entanglement

Голямото завръщане на Аланис е вече факт! Изпълнителката с най-продавания албум на жена на всички времена остави настрани неясните си музикални залитания и се концентрира върху албум, който да покаже, че Аланис не се е пенсионирала. Дори напротив! Flavors of Entanglement е това, което други изпълнители само ще си мечтаят да запишат. Аланис и компания са положили достатъчно много усилия, слагайки в джоба си почти всичко издавано от нея до този момент. Добрите песни не са попадения, а цяла редица от запомнящи се тракове. Тук-таме има някоя издънка, но при толкова добър албум всичко е простено. Голям плюс са и бонус траковете, които съвсем изненадващо отлично се вписват в цялостния звук на изданието.

Задължително чуй: "Citizen of the Planet", "Versions of Violence","Straitjacket" и "Moratorium".


5. Mylene Farmer - Point de Suture

Милен е като Мадона за френскоговорящия свят. Скандално-провокативна, със собствен усет за нещата и винаги различна. Тя е от онези изпълнители при които слаби албуми няма. Винаги се раздава максимално и никога не забравя каква е истинската цел на музиката. С "Point de Suture" Милен доказва, че когато експериментираш трябва да го правиш смело. Получила се е интересна и премерена комбинация от балади и танцувални парчета. Меланхолията пропива чрез текстовете, а лигвистичните закачки са през ред. Фармер не изневерява на стила си и предлага както добре звучащи песни, така и нестандартни решения за клипове.

Задъжително чуй: "Dégénération", "Appelle mon numéro", "Sextonik" и "C'est dans l'air"

4. Moby - Last Night

За Моби се говори или добро или нищо! А, рядко може да се каже нещо лошо за него, камо ли пък за албумите, които издава. "Last Night" не е изключение от правилото. Албумът продължава изключително успешната серия на Ричард Мелвил започнала още с "Play" от 1999. Моби отново доказва как се прави добра електронна музика, която да бъде подходяща както за дискотеки, така и за отмора вкъщи след тежък ден. Комбинацията между чил-аут и клубен хаус е отново налице без да се утежнява цялостното звучене на "Last Nght". Албумът е изпипан, няма нищо в тежест, нито пък да се усещат празноти. Който си го може, винаги си го може!

Задължително чуй: "Alice", "Disco Lies", "I'm In Love" и "I'd Love To Stay Here"

3. Enigma - Seven Lives Many Faces

Съвсем неочаквано Майкъл Крету ни изненада с Е7, който трябваше да измие срамното петно от "A Posteriori", определян от фенове и критици като посредствен и безвкусен. Този пък Крету е дал доста повече от себе си и въпреки, че сравнително скоро след Е6 издава "Seven Lives Many Faces" се е постарал да звучи доста по цялостно. Енигма не откриват топлата вода, нито пък предлагат нещо нечувано, но все пак предлагат един добър продукт, който звучи достатъчно приемливо както за феновете, така и за по-комерсиално ориентираните слушатели. Звученето е по-поп, но в никакъв случай не прелива в общодостъпен продукт готов за лесна консумация. Слаби места се откриват, но са замазани с доста добрите попадения и галещите ухото песни.

Задължително чуй: La Puerta del Cielo, Distorted Love, Between Generations и "Je T'aime Till My Dying Day".


2. Goldfrapp - Seventh Tree

"Seventh Tree" не е седмият албум на Голдфрап, а четвъртият шедьовър на английското електронно дуо. Меланхолична приказка, която разказва за палитрата от емоции чрез красивия мек глас на Алисън Голдфрап. Песните са коя от коя по-добри без да съществува реална конкуренция. Това е от онези албуми, от които която и песен да избереш за сингъл ще е правилният избор. Визуално дуото продължава да бъде нестандартно, а музикално да покорява нови теротории. Може би "Seventh Tree" е естественото продължение на трип-хоп дебюта им "Felt Mountain", а може би е напълно нова страница в кариерата на Goldfrapp. За сетен път двамата показват, че могат да бъдат добри както в денс музиката, така и в онези ноти стигащи само до сърцето и скритите емоции.

Задължително чуй: "Clowns", "Happiness", "Cerrone Cologne Houdini" и "A&E"


1. Santogold - Santogold

Де дебютираш в музиката не е някаква сложнотия, но да направиш качествен и същевременно успешен дебют не е за всекиго. 2008 беше година на множество добри и не чак толкова дебюти. За наша радост имаше и отличници в дебютирането и сред тях е и Санти Уайт, подзиващава се под псевдонима Сантоголд. Може би звучи нахакано "gold" в името й, но тя определено успя да се докаже като едно от най-свежите златни открития на годината. Въпреки, че е активна от вече 3 години Санти чак тази година се осмелява да пусне албума си "Santogold", който се оказва любопитна смесица от електроника, хип-хоп, алтернативна музика и рок. Всяко парче звучи отлично както за себе си, така и за самия албум. Постигнат е добър баланс между стиловете, поради което трудно може да се категоризира Сантоголд. Свежа глътка въздух от всичката комерсиалност, която се излизава от Щатите и доказателството, че чернокожите не пеят само за коли, пари и улични престрелки.

Задължително чуй: "L.E.S. Artistes", "Say Aha", "Shove It" и "Lights Out"

Още няколко албума, които се представиха добре в личната ми класация:
* Helicopter Girl - Metropolitan
* Miss Kittin - BatBox
* Titiyo - Hidden
* Ladyhawke - Ladyhawke
* Yelle - Pop Up
* Kleerup - Kleerup
* Thievery Corporation - Radio Retaliation
* Portishead - Third
* Lykke Li - Youth Novels

Успех или провал? Enigma - A Posteriori

Ако Enigma не ви говори абсолютно нищо то значи вие сте :
а) спали дълбок зимен сън, докато музиката през последните 20 години се развиваше
б) слушате предимно само един стил музика, който определено не е New Age
в) не проявявате никакъв интерес към по-некомерсиалната музика
г) имате слаба музикална култура

Най-лесно липсата ви на познания относно Енигма може да си наваксате чрез интернет и безплатно се сдобиете или с пълната им дискография или поне с някоя друга тяхна по-известна песен. Историята на проекта наречен Енигма (загадка) е дълъг и осеян с доста добри албуми, които може да се каже, че направиха път за New Age музиката в световното музикално пространство. Начело на Енигма е румънецът Майкъл (Мишел, Михаел) Крету и съпругата му Сандра Крету (вокалистка на друг вече бивш проект на своя съпруг - Sandra) заедно с редица гостуващи изпълнители (най-чест е личният любимец Андрю Доналдс, пеещ най-вече в последните два албума).

Станали изключително известни с дебютния си албум MCMXC A.D (1990 г. сл. Хр) и не по-малко хитовия The Cross of Changes , Енигма продължават да изненадват феновете си с всеки нов албум, който реализират. Започвайки с грегориански напеви, вдъхновили по-късни проекти като Era и Gregorian, минавайки през заемки от етно звученето от различни точки на света и познати семпли , Енигма развиват едно собствено звучене, което трудно може да се сбърка, а все по-често се копира.
Въпреки, че Енигма никога не успяха да преповторят успеха си от дебютния си албум, те продължават да бъдат сред най-добрите в своята сфера, поднасяйки нови изненади на слушателите си. Въпреки желанието за едно ново звучене Майкъл Крету многократно и от доста страни беше критукуван за последния си албум Voyageur, който беше определен като рязко отклоняване от типичния Енигма звук в полза на далеч по-поп звученето, може би с цел да стане по-достъпно за масовия слушател. За мен лично Е5 е един хубав албум, който въпреки различното си звучене има достатъчно много качествени неща, които може да предложи (за справка Boum-Boum, Look of Today, Voyageur).


Е6 във времевата линия на Енигма е албум с още по-различно звучене дори и от особено критикувания "Пътешественик", но този път не заради комерсиалност на траковете, а заради безличност на звученето. Претупаност на песните и симплифициране на саунда са критиките отправени към албума, чието име в буквален превод е "В последствие". Както някои доста върли фенове на Енигма казват : В последствие нищо!
Но албумът въпреки своята различност в никакъв случай, не е за пренебрегване. Ако сте прекалено отдадени на първите два албума на Крету и компания, то тогава има причина да се сърдите на новия звук. Ако сте просто меломан нищо няма да ви навредите да се отдадете на A Posteriori. Иновативното в този албум е цялостта на композицията, което е ооформена като сет, т.е. траковете вървят сливайки се един с друг без да се накъсва звука.
За мен лично албумът е много интересен, защото чисто концептуално може да се разглежда като едно космическо пътуване в търсене на новото и непознатото. Пътешествието ни се води от Крету, а красивите вокали на гостуващите изпълнители са бордовия екипаж, които допринасят за изключително приятното ни пътешествие в дълбокия студен Космос.


"Eppur Si Muove" - ефирно начало на един космичен албум. Извирането от безкрайността, формирането на живота, първите трептения на одухотвореността. Появява се нещо ново и непознато, звученето е леко и плавно , латинския напев напомня за старите проекти на Енигма, отправена към ново пътешествие, този път с една по-нестандартна дестинация.

"Feel Me Heaven" - излитането от повърхността на Синята планета е успешно и напред е само безкрайността на тъмния Космос, някъде където е може би и обещаният рай. Транс звученето оставя впечатлението за безтегловност, за свобода и невероятна близост до неподправената красота.

"Dreaming of Andromeda" - космическото пътуване продължава към съзвездието Андромеда, обгърнато от мистичност. Чувството за далечно пътуване към новото и непознатото се засилва от повтарящия се ритъм, като че ли подминаваме звезда след звезда, и потъваме в тъмата на Космоса. Красивият "оперен" глас кънти навсякъде, внасяйки още повече чувството за едно откъсване от земното.

"Dancing with Mephisto" - пътят към Рая минава през Пъкъла, управляван от Дявола. Изкушението е неизбежно, само един единствен танц с Черният Ангел, само един последен поглед към вече далечната Земя. Френските лирики напомнят за мистицизма на Средновековието, когато страхът от дявола и неговите изкушения са били водещи в живота на обикновения човек. Пронизващият женски глас като че ли напомня, че Дявола няма истинско лице, той приема такива образи, които най-лесно ще ни подлъжат.

"Northern Lights" - Северното сияние, безброй преливащи един в друг цветове, невъзможно красива гледка, която дори и човешкото око може да съзре на собствената си планета. Чистотата на звученето подсказва, че сме напуснали пределите на царството на Мефисто и въпреки неговите/нейните изкушения продължаваме своето пътуване напред. Колкото до самия трак просто едно приятно лирическо допълнение към общото звучене на албума, но и без бего A Posteriori ще го бъде.

"Invisible Love" - любовта не се вижда, тя се усеща. Трак внасящ сравнително ново звучене за Енигма, но по никакъв начин не нарушаващ идеината концепция на албума. Космическото и безплътното продължават да царуват и тук, напомняйки ни, че любовта не познава граници и форми. Самотният глас в космоса е може би в едно непрестанно търсене на своята вечна и неподправена любов, намерила подслон на някоя далечна ярка звезда.

"Message from Io" - Йо, най-вътрешната луна на Юпитер, кръстена на образ от гръцката митология, ни изпраща неясно послание, а може би и някакво пожелание по време на дългото ни пътуване към този нов свят. Лекото пулсиране навява за вечната повтаряемост в Космоса, така непознат за простия човешки ум.

"Hello and Wellcome" - е една далеч по-сполучлива преработка на познатия ни последен сингъл на Енигма, посветен на немския боксьорФеликс Щурм. Новата преработка отлично се включва в цялата композиция, давайки идеята за среща с нова цивилизация, която миролюбиво ни посреща и кани на гости. Това е кулминационният момент от нашето пътуване, целта е постигната.

"20,000 Miles Over The Sea" - върховият момент е минал, време е за плавно завръщане по вече познатият ни път към нашата майка Земя. Вече сме толкова близо до нея, че можем да я видим в цялата й красота. Латинските напеви подсилват усещането за приближаването на познатото, което сега ни е още по мило и драго на душата. Един призив да пазим своят дом, защото втори шанс едва ли ще ни бъде даден.

"Sitting On The Moon" - космическият пътник не бърза да се завръща на Земята, отдалеч тя е толкова красива, а и има все още малко време за размишление. Някъде в лунното Морето на спокойствието отправяме поглед към своя дом. Правим равносметка за всичко сторени, за успехите и провалите , за стойността на емоционалната ни цялост. Стойностен трак, един от наистина повече от добре издържани в познатия ни стил на Енигма, напомнящ ни леко за старото им звучене.

"The Alchemist" - размислите и страстите на Луната, намират своята по-тъмна половина. Животът на Земята е красив, но ние сами унищожаваме както своя дом, така и самите себе си. Човешката история е изпълнена с прекалено много обрати, с прекалено много грешки. Равносметката се оказва повече от печална за пътника, който осъзнава, че завръщането не е нищо повече от продължаване на незабележимата агония на човечеството. Без да осъзнаваме вървим към своя край и единственото спасение е някъде далеч.

"Goodbye Milky Way" - най-добрият трак в целия албум (поне за мен). Вече не знаем дали да се върнем на Земята или да продължим своето пътешествие в безкрайния Космос. Мисията е вече приключила и няма време за губене. Напевът е тъжен, меланхоличен, на моменти болезнен , навят от мисълта, че повече няма да видим децата на Слънцето. Сбогуването с Млечния път е сбогуване с всичко познато, пътешествието е неясно, рисково, но повече от нужно. Повече от подходящ завършек за космическото пътуване наречено "A Posteriori", с обещанията за едно ново начало някъде далеч от тук и сега.

Обща оценка за албума : 7,0

Качествен поп полъх : Nelly Furtado - Loose

Вместо био

Нели Фуртадо е всичко друго, но не и някое непознато име в доста просторното световно музикално пространство. Всички помним изключителният хит от дебютния й албум Whoa, Nelly! - I'm Like A Bird. Песен, която изстреля Нели в небосклона и я превърна в едно от най-добрите попадения в канадската музика за 2000 година и успешно задържа позициите си с последвалия албум Foklore (2003). Със запомнящия си се глас и приятна екзотична външност канадката с португалска кръв успя да поднесе една приятна разтуха в и без това доста безличната откъм албуми 2006 година със своя трети подред албум Loose.

Loose може да бъде разглеждан като ново търсене на звук след далеч по-слабо приетият й втори албум. Въпреки, че доста критици определят Foklore като доста зрял албум с качествени балади, самият той така и не успя да отговори на общите очакванията на почитателите на Фуртадо. Loose спокойно може да бъде определен като комерсиален, но в никакъв случай като поредната тава имаща основно пълнеж и някоя стойностна песен за цвят. Една от основните забележки, които някои нейни фенове отправят към Фуртадо е, че се е обърнала към Timbaland (един от най-добрите продуценти в комерсиалния музикален бизнес) в отчаян опит да спаси кариерата си и да изплува с нещо ново, което да възвърне славата й от ерата Whoa, Nelly!.

Loose

"Afraid" - първата от общо трите дуетни песни в албума. Лично за мен една от най-добрите песни в албума, подходящо избрана като едно приятно плахо начало на нов период. Страхът от самотата, от отхвърлянето и неспособността да намерим ориентира в живота си е водещият мотив в трака, която чрез своята сила дава кураж на слушателя да продължи напред. Единственото, което не харесвам е неадекватното рап включване на никому неизвестния рапер Attitude, което за моя радост е компенсирано от весел детски хор.

"Maneater" - пилотният сингъл за Европа, който с ритник във вратата съобщи за пристигането на един нов и доста силен албум от страна на Нели Фуртадо. Раздвижеността, ритъма и семплият текст правят песента подходяща за всякакви забави. Не случайно тя се превърна и в един от най-големите хитове в кариерата на канадката поради подходящото дискотечно звучене. Ремиксите на песента са още по-раздвижени и често се въртят в клубовете.

"Promiscuous" - втората дуетна песен в албума и личният ми денс-хит за 2006 година. Неангажиращо, леко перверзно раздвижено звучене, което подканя към разгорещяване на денсинга. Тимбаленд определено се е постарал рапирането му да звучи адекватно и приятно с цялата песен, без да се натрапва или да измества Фуртадо. Пилотният сингъл за Щатите се оказа по-голям хит дори и от спряганата за най-гореща песен на 2006 Maneater.

"Glow" - продължава печелившата формула на предните три трака в албума. Танцувалният ритъм продължава, купонът е в разгара си и слушателят продължава да бъде на градус. Подходяща за дискотеките песен, която заслужава и някой друг по-забързан ремикс. За съжаление една от много хубави песни, които ще си останат само в албума и ще останат поне засега незабелязани.

"Showtime" - първата балада в плейлиста, която напомня, че канадката освен да ни накара да танцуваме до забрава, не е забаравила да пее хубави неща от предния си албум Foklore. Самата балада не е кой знае колко запомняща се, но може да се разглежда и като желание на Нели да поуспокой малко темпото преди още една порция хитове.

"No Hay Igual" -(Нямащ равен на себе си) пилотният сингъл за Латинска Америка, раздвижена свежа песен, която за съжаление в България почти не се върти. Първата от двете песни на испански език в албума. Този път Фуртадо е подходила по-различно и не е записала нито една песен на португалски, а е решила да привлече вниманието на доста големия испаноезичен пазар. Във видео версията има и включване и от незнаен за нас (поне в Европа) рапер , който нарежда на испански, но някак си цялата песен звучи повече окепазено, отколкото да се добавя ритъм в нея.

"Te Busque" - е дуетната й песен с Juanes, станал известен в България с доста въртяната La Camisa Negra. Приятн баладка, в която се месят английски и испански и е подходяща за по-лична обстановка.

"Say It Right" - една от песните избрани да видят бял свят като сингъл, тя може да се определи като раздвижена балада, която поне за мен е едно приятно завръщане към най-първия албум на Нели.

"Do It" - лека танцувална песен, която малко седи като пълнеж заобиколена основно от балади. Далеч по-комфортно щеше да й бъде някъде при първите 5 трака от листата, но пък изборът и да се сложи тук е може би и за да се преповдигне настроението след вече баладичното звучене на втората половина на албума.

"In God's Hands" - когато Нели Фуртадо прави красива балада, тя наистина я прави такава. Спокойствието струещо от песента, напомнящо ни за някакъв самотен момент през есента, припомняйки си стари леко позабравени приятели, прави песента още по приятна за душата.

"What I Wanted" - баладите не свършват и това е поредната. За мен лично, нищо кой знае какво, звучаща малко като предния трак. Бих я определил като пълнеж , без който албума няма да загуби почти нищо. Каквото и да е искала Нели , можеше и по-хубаво да си го каже.

"Wait For You" - ако слушате новата тава на Нели от А до Я на този трак ще си кажете "айде, де, тези балади край нямат". Но не се притеснявайте това не е най-баладичният албум на Фуртадо, за справка Foklore ;). Лично не бих определил тази песен като чиста балада, а повече търси да преповтори раздвижената баладичност на Say It Right.

"All Good Things (Come To An End)" - любимата ми балада от Loose. Хубаво звучене, лекота и плавност на мелодията, звучейки като една болезнена, но и същевременно красива раздяла с любим човек. За моя лична радост тази песен видя бял свят и е определено добър избор от страна звукозаписната компания за пореден сингъл. В общата трак-листа бих я сложил на последно място като стойностен край на един силен албум.

"Let My Hair Down" - песен леко звучаща извън целия албум, повлияна от комерсиалната афро-американската култура. Бих я определил като опит за R'n'B звучене, но не много успешен. Албумът печели единствено разнообразие в звученето си, но не засилва стойността си точно чрез този трак. Повече се усеща намесата на Тимбаленд, от колкото голямото желание на Нели да звучи точно така.

"Somebody To Love" - третата раздвижена балада в албума и недвусмислено завръщане към звученето от Whoa, Nelly! . Приятно звучене, но невписващо се в общата картинка на албума. Звучи малко като сложена в последния момент песен, която само да изпълни определената трак квота. В общи линии далеч по-добре щеше да звучи , в които и да е от предните два албума.

Обща оценка за албума: 8,2

Полезни линкове :

видеото към Maneater

видеото към Promiscuous

видеото към No Hay Igual

видеото към Say It Right

видеото към All Good Things (Come To An End)

Албум на 2006 : The Knife - Silent Shout

За The Knife

Преди да коментирам личният ми избор за албум на 2006 година ще кажа няколко встъпителни думи и за The Knife, които в България са все още почти непознати.The Knife са независимо електронно дуо от Швеция, състоящо се от Карин Дрейер Андерсон и Олоф Дрейер (сестра и брат), издаващо своите проекти чрез своя собствен лейбъл : Rabbid Records.

Сформирано през 1999 година, дуото има вече три албума, 13 сингъла и едно лайв DVD в дискографията си.В стилово отношение биват най-често причислявани към електронната музика, в частност електро-поп-а и са част от новопоявилата се електро-клаш вълна, добиваща популярност в последните 5-6 години. Дуото е известно както с експериментално си звучене, така и с откровено нестандартното си присъствие на сцената и визуализирането на техните идеи чрез видеоклиповете им. Друго характерно за The Knife е тяхната изключителна независимост както в музикално, така и в продуцентско отношение. Те подхождат по-доста нетрадиционен начин въпреки своята популярност, отказващи медийни изяви, нетърсещи комерсиалност, както и практиката им да избягват фотосесии. Малкото снимки на дуото са често с маски, които по думите на Карин имат за цел да скрият образите им, защото в техния случай музиката е по-важна, отколкото те самите. Тази практика те продължиха и в първото си турне, по време на което всички билети се разпродадоха като топъл хляб и дори се наложи да има допълнителни гигове (особено в Щатите). На всичките си концерти Карин и Олоф излязоха облечени така че да закрият лицата си, в сравнително тъмни зали, където публиката беше оставяна да разчита на светлинните ефекти , музиката , която ги обгръща и на забележителния глас на шведката.

Докато дебютният им едноименен албум остава незабелязан, то Deep Cuts от 2003 и Silent Shout от 2006 ги превръщат в едно от най-значимите имена в шведската музика и на европейската електронна сцена. Без съмнение популярност набират след като техният шведски колега - Хосе Гонзалес прави на акустична китара кавър на първия сингъл от Deep Cuts - Heartbeats, песен, която в последствие се използва в рекламата на Sony BRAVIA (рекламата с хилядите топчета, които подскачат по един склон в Сан Франциско), която популяризира освен албума му Veneer , така и The Knife, които по принцип не са склонни тяхнаta музика да се използва за комерсиални цели, но са го сторили от чисто финансови подбуди, за да осъществят до край своя трети албум Silent Shout, който в последствие ще се превърне в истински хит.
Американският сайт Pitchfork посветен на музикалната критика определи Silent Shout като най-добрият албум на 2006.
Карин Дрейер Андерсон е също така и мацката, която изпълнява (личната ми най-любима) What Else Is There? на Royksopp от втория им албум The Understanding.

Silent Shout

Самият албум може да бъде определен освен като най-силният, така и като най-тъмният и тежък като звучене албум на The Knife, който ни отвежда на далечно пътешествие в един прекалено странен за сетивата свят , където реалността се слива с абсурдността, където цветовете преливат в един общ студен нюанс, който ни напомня за скандинавската хладина, допълнена от пронизващия глас на Карин.

"Silent Shout" - песента носеща заглавието на албума не случайно е избрана да бъде първият трак от плейлистата. Начинът , по който започва ни въвежда в един нов непознат за нас свят, изненадващо тъмен и студен, в който има само звук. Звук, стигащ до нас, вибриращ във въздуха и оставящ чувството за някаква особена самота. В този звук се заражда един плътен приглушен глас, който звучи като стон от отвъдното. Стон, който глухо се опитва да разбие ледения и мрачен обков на душата! Видеото към песента е в унисон освен с тази песен , така и с цялата концепция на албума.

"Neverland" - една от най-силните песни в албума, навяваща чрез заглавието за абсурдността на живота. Звукът е по-раздвижен , ледът се разчупва и се внася един приятен живец в гласа на Карин. Вибрациите са заместени от едни по-силни и запомнящи се тонове, изпълващи ни с едно приятно усещане за пътуване към тази Никога(несъществувала) страна.

"The Captain" - лично за мен най-слабият трак от целия албум. Звученето е повече връщане към саунда на дебютния им албум. Тежкият студен металически звук оставя едно тягостно чувство, усеща се едно особена самота чрез доста късното включване на вокала, който е стряскащо модифициран и в типичен за The Knife стил е някак си повече неясно напяване, отколкото открояващи се думи, забиващи се в съзнанието.

"We Share Our Mother's Health" - личният ми фаворит не само заради доста нестандартното заглавие , но и за невероятния подход към самата песен. Началото е плавно като опит за разперване на криле и в един момент всички политат в един забързан такт , идвайки от севера (предполагаемо Скандинавия). Тази песен може да се разглежда и като противовес на студенината заложена в предните три трака, чрез напускането на мрака и студа (we came up from the North, blue hands and a torch) и едно искрено желание за скъсване на оковите. Клипът към песента е анимиран и по един забележителен начин е уловил чудесния замисъл на песента. Една от песните, които правят дуото да звучи наистина иновативно и неподправено.

"Na Na Na" - вече сме в една красива градина, отрупана с плодове, както е обещано в предния трак. Сега е време за приятно отпускане и една плавна приспивна песен. Ако може да се говори за балади при електро-поп-а, то тази песен спокойно може да бъде разглеждана като такава. Силно модифицирания глас на Карин ни напомня , че все пак все още сме в техния красив леден свят.

"Marble House" - единствената дуетна песен в албума. За нея са поканили небезизвестния шведски инди електроник изпълнител Jay-Jay Johansson , който внася забележителна студенина в целия трак посветен на един красив затвор, съществуващ по взаимното съгласие на двамата. Лайтмотивът за самотата и страховете, причинени от нея са най-добре развити в този трак, който леко звучи като мрачна приказка с един неясен край. Клипът към нея има две версии, за мое съжаление съм гледал само едната, но стилът си е все така нестандартно издържан.

"Like A Pen" - последният сингъл от Silent Shout. Шушулките от ледения затвор се топят и е време за бягство. Някъде далеч, някъде , където самотата не е единственият изход и където топлината те обгръща отвсякъде. Градусът се покачва докато не стигне непоносимостта и вече изхода се вижда, но дали ще се стигне. Видеото е повече от странно, по-добре да се гледа, защото чрез описания трудно може да се схване.

"From Off To On" - Спокойна и отпускаща песен, която чрез плавното си звучене ни навява за желаното спокойствие след един дълъг и изморителен ден. Самотата продължава да струе и от този трак, в който се пее за монотонността и безличността на живота на обикновения човечец. Самото повтаряне на "from off to on" създава чувството за една повтаряемост. Още една тяхна песен, която може да мине за балада.

"Forest Families" - вторият по сила трак поне за мен. Началото ни прокарва през някаква непозната гъста гора плавно и тихо. Спокойният глас на Карин разказва стряскащата история за срама, криенето и бремето от миналото на нашите близки , стоварващо се върху нас. Усеща се някаква угнетеност в цялата песен, която може да се посвети на всички хора станали жертва на репресии заради своето различие. Музиката е единственото спасение за момичето, което диша чистия въздух далеч от цивилизацията, намиращо се не по собствено желание в пълна изолация.

"One Hit" - музиката е най-накрая намерена от самотното момиче, чувството е преповдигнато, търси се групата като спасение от самотата. Масовостта е внесена чрез препокриването на различни модификации на гласа на Карин, характерно за групата. Песента спокойно може да мине за един от по-веселите тракове, напомнящи ни за Deep Cuts албума.

"Still Light" - подходящ завършек за един студен албум, с още по-подходящо заглавие, което ни напомня, че въпреки наближаващия край все още има светлина. Повтарящият се звуков мотив навява за късен час, когато душата и тялото си почиват. Мракът отново е обгърнал героинята на Карин, която е вече изморена , която не знае какво е намерила и дали ще го задържи, но знае, че е време за сън, за почивка от бягството от самотата, защото светлината ще я има и в идващото утро, което може би ще бъде по-добро както за нея така и за нас.

Обща оценка за албума : 9,4

Полезни линкове :

видеото към Silent Shout

видеото към We Share Our Mother's Health

видеото към Marble House

видеoто към Like A Pen

класацията на Pitchfork Media за 50те най-добри албума на 2006